Първият ми Еразъм+! | Всичко е въпрос на Вяра

проект


„… за сметка на умрялото ми СВ, написах пламенно мотивационно писмо, което явно е грабнало организаторите, и ме взеха. Нито на мен, нито на тях, не ни пукаше, че обменът беше за музиканти, а аз понятие си нямам от тези неща, ама карай…“ (как научих за този обмен тук)

След като първоначалната еуфория от имейла с одобрението ми за заветния младежки обмен в Белгия отшумя, беше време за формалности. Подготовката ми за този проект беше почти никаква. Прочетох един инфопак, който не разбрах и това беше… ама то пък и се оказа, че не трябва твърде много. Стигнаха ми ентусиазъм и положителна настройка, за мой късмет! (Принципно в повечето държави, това което се прави преди самото пътуване е: участниците си правят срещи за да се опознаят и сплотят, подготвя се задължителната културна вечер, в която се представя родината, плюс други предварителни дейности. Предполагам заради липса на време, пари или желание при нас това не се случи.)

Изпращащата организация се задоволи с това да ни направи набързо един общ чат, в който участниците без много много да се церемоним, направо подхванахме темата за полетите. Това за 15-годишния ми акъл, който досега не беше пътувал дори и с влак до Перник (абе глезена работа) беше доста сложно, но след хиляди уговорки ги купихме. Родителите ми направиха една декларация за свободно пътуване на малолетни, която до навършването ми на 18 години ми беше най-ценното притежание (и е задължителна, ако искате да участвате в такива програми преди да навършите 18) и се приключи с формалностите.

Най-важният съвет от организатора преди да заминем беше: „Да знаете, че сред турците в групата има такива, които знаят български. Да не говорите глупости!“. А един пич, който беше ходил на предварителна среща с организаторите (за повечето обмени има предварителна среща или APV, където се изпращат лидерите и част от участниците, за да се донатъкми проекта) ни просветли с: „Az kato gi gledah belgiicite ne qdat mnogo…tqh I s dva domata poraseni sas sol shte gi nahranite.” Мъдри слова. Аз обаче все пак си напълних куфара с луканка, нищо че по това време бях строга вегетарианка, за да видят все пак чужденците какво чудо ни подхранва нацията всеки ден.

Та така, с останалите участници се срещнахме направо на Терминал 1 (бляк!) и веднага започнахме с опознаването.  Малко се натъжихме, защото на едно от момчетата му се беше наложило да хвърли 1 литър! Ракия на проверката на ръчния багаж, но аз бях по-заета с това да си представям хиляда и един начина как ще умра по време на полета (за първи път пътувах със самолет, бях гледала твърде много разследвания на самолетни катастрофи, пък и пътувахме с една нискотарифна компания със страхотни отзиви от своите клиенти J).

О, чудеса, пристигнахме живи и здрави и решихме, че преди да отидем до селото, където се случи самият обмен, е добра идея да се разходим по паветата на Брюксел, за да го разгледаме. Аз, единственият човек с куфар, охотно се съгласих с тази идея, защото другите ми помогнаха да го влачим 6-7 часа, пък и накрая, когато го потрошихме лекичко не ми беше твърде тъжно, защото куфарът вече беше поочукан от пътуванията на брат ми (пък и не беше мой).
Намерихме селото учудващо лесно, запознахме се веднага с местния организатор и останалите участници (които вече бяха там, защото само ние се бяхме сетили културно да се поразходим) и се настанихме. Веднага след вечерята опнаха ръководителите на всяка група да се срещнат. (Всяка група си има лидер, който е отговорен за останалите участници и лекото протичане на обмена). Първият ден беше страшно наситен с емоции, но това е само началото.

Спирам дотук, за да оставя за следващата статия отличителните моменти от този обмен. (Нашият концерт, който разтърси Белгия, моят 16-ти рожден ден, който също разтърси Белгия, бягството на българската лидерка и още много разтърсвания)

Коментари

Популярни публикации